На този ден преди 35 в една Alfa Romeo Guilia GT загиват Гунди и Котков

Георги Аспарухов - Гунди е роден на 4ти май, 1943 година в кв. "Редута", София. Още от ранни години природният му талант се проявява в много спортни дисциплини - в училище той успешно играе волейбол, баскетбол, футбол и е отличен гимнастик. Връзката с футбола започва от 6-7 годишна възраст, когато е заведен от баща си Аспарух Рангелов в детско- юношеската школа на Левски, по това време под
ръководсвото на Коце Георгиев. Впечатлен от физиката и уменията на момчето опитният треньор не се поколебава да вземе Георги за подготовка в школата. Гунди преминава успешно през всички възрастови групи и печели две юношески шампионски титли с Левски през 1960 и 1961 години. На 17-годишна възраст Гунди записва първото си участие в представителният отбор на Левски - на стадион "Раковски" влиза през второто полувреме срещу Локомотив (София). Привържениците на Левски оценяват подобаващо талантът на младежа и не след дълго той се превръща в техния любимец. Славата му на великолепен играч и спорстмен на терена привлича публиката като магнит и тя изпълва стадионите до краен предел, за да наблюдава "чудото" Гунди. На 4ти февруари Гунди преминава в Ботев (Пд) - армейски тим, в който отслужва военният си дълг към България. В същата година Ботев спечелва Купата на Съветската Армия, а през есента участва в Европейския турнир за Купата на УЕФА. Пловдивския тим достига до най-голямия си успех - четвъртфинал, отпадайки от испанския гранд Атлетико (Мадрид). Забележително постижение през този период са петте гола, които Гунди отбелязва на Стяуа (Букурещ) за крайната победа на Ботев с 5:1 и 2:3. През сезона 1962/63 Ботев е вицешампион на България. Гунди е много популярен в града и за известно време се носят основателни слухове за евентуалното му оставане след уволнение. За радост на софийските фенове Гунди се завръща в Левски след като изиграва последния си мач в Ботев на 5ти октомври 1963. През 1965 отборът на Левски става шампион на България за първи път от 12 години. Гунди е голмайстор на групата и получава многобройни отличия за представянето си (вж. по-долу). Въпреки непрестанните и тежки контузии, които го съпътстват той донася във витрината на Левски шампионската титла още два пъти - през 1968 и 1970 г. Големият му футболен дар не остава незабелязан и на международното поле – след неговото представяне в редиците на Левски на Европейската турнирна сцена срещу Бенфика (КЕШ '65/66) и Милан (КНК '68/69). Аспарухов е първият български футболист с предложение за игра в професионален тим - Бенфика. Най-голямо признание обаче футболистът получава в срещите за Националния отбор на България – паметни остават мачовете през 1962 с/у Португалия - 3:1; 1963 с/у Португалия - 1:0; 1965 с/у Белгия - 3:0 и 2:1; 1967 с/у Швеция - 3:0; 1967 с/у Португалия - 1:0; 1968 с/у Италия - 3:2; 1968 (на Уембли) с/у Англия - 1:1 и много други. В последната среща на своя кратък живот, Левски - ЦСКА Гунди получава един от малкото червени картони в кариерата си - отговаряйки на Пламен Янчев, който не престава да го малтретира и предизвиква през целия мач. Още на следващия ден се събира комисия - изненадващо, с три дни по-рано от обикновено и го наказва с неучастие в 3 срещи. В следствие на това Гунди решава да замине за Враца с приятеля си Никола Котков за бенефисен мач, на който ги канят от дълго време. Никога няма да го изиграят...

Утрото на 30 юни 1971 година е ведро. Към 9:30 ч. Аспарухов пристига на стадион "Левски" в квартал Подуяне. Колегите му са вече в анцузи, подготвят се за поредната тренировка. Капитанът няма да бъде днес с тях, ще пътува за Враца заедно с Никола Котков, където и двамата са поканени да участват в юбилейния мач по случай 50-годишнината на тамошния Ботев. Винаги отзивчив, Гунди не може да отклони тази покана. Не бива да си мислят хората, че се големее. Мигът на тази раздяла се врязва завинаги в паметта на тези, които са изпращали двамата изтъкнати футболисти. Пред очите им са Аспарухов в тъмносиня спортна блуза и Котков в елегантен костюм, с вратовръзка. Усмихнати те се вмъкват в бежовата Алфа Ромео-Джулия ГТ, след като полагат автографите си върху снимките, които неизменните им поклонници и в тоя ден не пропускат да им поднесат. Колата потегля и само за секунди номерът СГ 9999 изчезва от погледа на изпращачите. Изчезва заедно с пътниците завинаги...
Витиня, бензиностанцията. Автоматът отчита бензина, а обслужващата жена в оранжева блузка и синя престилка се взира в тези така познати от многобройните фотографии и от страниците на вестниците образи. Тя и не подозира, че е последният човек, който ги вижда живи, че само след няколко минути тези образи ще се изпепелят. Към колата се приближава непознат мъж, който бърза за някъде и моли да бъде взет. Аспарухов не е от тези, които ще откажат. Подава на продавачката десетлевова банкнота, сяда зад волана и запалва мотора. Жената изтичва и обяснява, че бензинът струва 9,20 лв., иска да върне остатъка. Гунди махва с ръка и дава газ. По-късно като се знае развръзката, неговата майка ще спира с въздишка на тоя момент: "Да беше се проявил като скъперник, та да се забави за тези осемдесет стотинки още минута. Минутка, която щеше да го спаси..." Защото по-сетне при злополуката се изяснява, че разстоянието между сблъскването с товарната кола и разминаването, измерено във време, е тъкмо една минута.
Автомобилът ловко се измъква от стръмните серпантини, излиза и от последния завой. Но малко по-надолу, на 150-160 метра от страничния път, идващ от Петрохан, изскача товарен камион ЗИЛ с тежко ремарке, преграждащо фатално асфалтовия път.
По-нататък всичко се развива мълниеносно и трагично. Аспарухов прави енергичен опит да предотврати неизбежното - данните говорят, че алфата е оставила следи от своите гуми цели 30 метра. Напразно! Ударът е страшен, предната част на купето се врязва в резервоара на камиона. Върху автомобила плисва бензин и се възпламенява. Спортната Алфа Ромео гори като факла. Никой, нито шофьорът на самосвала, нито пристигналите с други коли хора не успяват да помогнат. Това става на 52-ия километър от София, в 11 часа на 30 юни 1971 година...
Така трагично и нелепо загива, заедно със своя съиграч и приятел Никола Котков, невероятният Георги Аспарухов.
...А едва беше навършил 28 години...
... Погребението на Гунди и Котков и до днес остава като ден на всенароден траур. По неофициални данни над 550 хил. души се сбогуват завинаги с гениалните футболисти. В прощалният ден към София с насълзени очи и черни дрехи се стичат хора от цяла България. В във влаковете и автобусите няма места, а освен с автомобили пристигат хора дори и пеша.
... На стадион "Герена", където е поклонението става страшно. Часове, някои дори от предишната нощ чакат да се отворят вратите. Тълпата расте като човешка лавина. В центъра на терена възрастен човек удря чело в земята и със стенание повтаря: "Защо ни ги взе, Господи?"
... Цялата милиция, огромен брой военни, пожарникари и цивилни ченгета внасят ред около синият стадион. Но хората прииждат и многолюдието е неконтролируемо. Всеки иска да се докосне до закованите безмълвни ковчези.
... Процесията е безкрайна. Когато челото навлиза в столичните централни гробища, опашката на колоната с венците е още на Герена. Да не говорим за стотиците хиляди след тях, които така и не могат да стигнат до гроба. След края на траурната церемония огромни площи от гробищата са практически напълно унищожени.
Гробовете на Гунди и Котков месеци наред представляват грандиозни пирамиди от цветя и изписани листове с моливи, поеми, некролози, снимки.
Всекидневно листовете, снимките и некролозите се прибират от Държавна сигурност.
... Цяла България скърби в тези кошмарни дни.

Дълбок поклон...

абе а пътника, когото са качили, загинал ли е, че за него нищо не пише?

много жалко, че по - голямата част от нас не са имали честта да го гледат. според тези които са го гледали е бил уникален футболист.

Всеки път като чета за случилото се се насълзявам и се питам ква е тая съдба.....!?Дълбок поклон пред двамата големи футболисти. А Гунди освен невероятен футболист е бил и невероятно добър и отзивчив човек, идеал за подрaжание, каквито сега не се срещат!!! Поклон...........

Е загинал е, но това не е важно шофьора е по-важния нали? :evil:
Ако не бяха загинали днес Гунди щеше да е треньор на марица и не по-известен от Пламен Марков.

Ами не! Няма "важни" и "маловажни" хора. Така че от мене, лека му пръст на безименния стопаджия.

Тези невероятни Българи, оставиха незаличима следа в българския футбол, спомням си като малък удоволствието да ги наблюдавам!
И сигурно сега футбола ни щеше да е по-различен с тях....

колега ти да не си на 60 г.

колега ти сигурно си от цска.

Защо да е на 60 бе готин?! Аз бях на 11 години когато загинаха и си спомням всичко!

помниш как и кога са загинали или помниш как са играли ? това имам предвид.

След, като 1971-ва е бил на 11 години, не можеш ли да сметнеш сега на колко е? За другите не знам, но за мен е чест, че форума е посещаван от хора с по-голям житейски опит, а и разбира се шофьорски стаж!

Естествено, че помня! Почти нямаше мач с Гунди на който да не съм с баща ми на него.Котков ми е по-смътен като образ.

както казвам по горе не съм имал честта да ги гледам, но изглежда сред нас има такива които са ги гледали но живо.

Пояснявам, че съм гледал като малък футбола който демонстрираха, а не , че съм играл с тях!
Страхотен ентусиазъм имаше и невероятно възпитана публика, това ми е останало в спомените, а за сравнение със сегашните оргии и каубойски сцени по трибуните - и дума не може да става!