Както се пееше в една песен...сутрин ставам десет – десет и нещо. Време да проверим неприетите повиквания от снощи насам, няколко но нищо съществено. Влизам в банята за 10 минути и после още 40 докато се бръсна(може би за по-лесно трябва да попитам някой овчар дето редовно стриже овцете си, предполагам че се справя по-добре от мен ). Гася компютъра и в този момент звъни телефона, и аз намествам хендсфрии-то(одавна детето изяде нещо телефона и сега не му работи микрофона, а аз нямам време д аго закарам на сервиз)започва се с въпрос „Пред компютър ли си?” Една майна на ум, и пак го включвам. След около час борба в мрежата хендсфри-то сдаде багаж, и го сложих да се зарежда. А точно тогава цялата фирма(600+ служители) реши да разговаря с мен. Трябваше да им затварям и после да ги избирам от личния си телефон, не ми се мисли за сметката накрая на месеца, принципно говорим с всички безплатно и те не са свикнали да пропускат важни тем от рода на „Чудя се дали да ходя на мач другата седмица”. В крайна сметка и с това се приключи, мятам лаптопа на рамо и бегом по стълбите, няма кой да чака асансьора. Оглеждам колата, и тази сутрин е усъмнала без нови драскотини. Паля и газ. За пореден път си доставям удоволсвие от включването на Цариградско шосе, още съм на втора и вече съм в най-лявата лента плътно зад някаква баничарка. Мммдам и всичко хубаво беше до „Плиска” от там надолу е поредния софийски ад, придвижване със скорост около 15 сантиметра в час(поне за всички предтсоящ им ляв завой по канала). Предполагам че на последното преброяване, все повече софиянци са посочили като постоянен адрес на местоживеене задръстването на „орлов мост”. По някое време успешно завих по „Евлоги” , и след още 2 или 3 цигари вече бях на НДК. После по „България” същата история, а междувременно ме информираха за изгорял монитор, което означаваше че отивам до офиса и после пак се връщам в този ад. И така...оставаше ми още един ляв и после десен завой и съм на улицата пред офиса. Но на левия се бях забил зад учебна кола, в което ненавременно потегляне едвали някой би се усъмнил. С няколко бързи финта и най-вече вниманието на инструктора(няма да описвам евентуалния съвет към младия шофьор, съдейки по размахания пръст по мой адрес), успях да стигна до последното препятствие един безобиден десен завой при навреме пуснат мигач. И там, там някъде на около пет метра след завоя късмета вече ми изневери, колоната паркирани от ляво автомобили, не позволяваше разминаване, а от среща с бясна скорост идваше накаква 155-ца. Трябваше да спра плътно в дясно за да го пропусна, правейки го не обърнах достаъчно внимание на ръкомахащия към мен човечец, приличащ на пенсиониран служител от Аерогарата(от тези дето „паркират” самолетите) а и трябваше да се досетя че е късно за утринна физарядка. Усетих странен шум и стържене, впоследствие се оказа изкъртен бордюр подло захвърлен на пътя. Обърнах се към човека с поглед умоляващ го да ми каже че бронята ми е цяла, а той видимо разочарован от моята незайнтересованост към неговите предупреждения приличащи на танц на абориген около казан с мисионери, махна с ръка и потегли по тротоара. Вече видимо разтроен продължих към офиса. Както винаги служебния паркинг препълнен, но намерих на близичко свободно място. Паркирах огледах колата нямаше поражения( в неделя обаче забелязах че бронята има процеп около 2-3 сантиметра от срещата с бордюра) и се качих в офиса. При изтормозения ми вид и нервно поведение колежката веднага предложи да ми направи кафе и нещо за пиене. До скоро беше секретарка но сега вече е мениджър маркетинг(брей как се издигат тези руси мадами), донесе ми и някакви сладки работи с които междувременно закусих. По някое време заредих телефона и хендсфрии-то, гепих един яко изтормозен монитор с максимална резолюциа 800х600 в багажника и давай смело. Стигнах метнах го пред вратата и звъннах да си го приберат с мотива че няма къде да паркирам и съм запушил няколко автомобила на служебния паркинг на военния клуб. Тръгнах да се връщам Заобикалянето на „Ал. Невски” беше невъзможно имаше митинг или просто някаква учителска стачка и разни даскалчета бяха плъзнали навсякъде около мен(ако в девети клас знаех че някога ще ми се отвори подобна възможност...), продължих на „Васил Левски” , но там пък срещу университета някакви идиоти монтират реклама с един кран на средата на пътя, е нямаше и капка жалост към мен този първи учебен ден, явно в отмъщение на доброто ми поведение и неотсъствията ми от училище някога. Успешно стигнах до офиса, естествено нямаше къде да паркирам, и останах в колата да видя дали ще се освободи едно местенце някъде. Осовбоди се същото от което тръгнах(аз дори реших че ми е на късмет!) Паркирах си, после в офиса рутинни неща до 18.00, пускам сота заключвам и тръгвам към колата. Е сега вече подозренията ми за световен заговор срещу личноста ми започваха да се оправдават. Немога да опиша ужаса с който наблюдавах втрещен в продължение на повече от минута. Бронята на някой идиотски джип беше забърсала повече от метър дясната ми страна. Както и да е и това трябваше да го преживея. Трябваше да го снимам но по обясними причини не ми е бил там акъла. Ако извършителя на това умопомрачително според мен деяние можеше да предполжи само една десета от благословиите по негов адрес които се въртяха в главата ми, на момента щеше да дойде с четка и синя боя. Взех да оппивам вратата и се оказа че не е толкова страшно, дори с няколко мокри кърпи почти всичко излезе, щетите се виждаха само при обстоен преглед. Видимо по-спокоен си тръгнах, като се замотах в центъра почти час и половина, напънах по цариградско. Реших да измия колата за да видя какво точно е останало като драскотини. Вече се беше стъмнило и пред блока нямаше какво да забележа. Но за сметка на това аларма се включи веднага щом я пуснах. Пуснах я отново и пак същото, няколко опита без резултат. Аларамджията ми е познат, звъннах му а той стигна до заключението че нещо я „дразни” ами хубаво де, ама това няма как да го обясня на съседите, които вече подаваха глави по балконите. Вече си представях как на сутринта някой униформен ми обяснява „Господине, алармата ви не се е включила вследствие на счупеното стъкло, а стъклото ви е счупено вследствие на включилата се аларма”. Заключих само с ключа и изтичах до магазина за шише ракия, след такъв ден най-малкото което можеш да направиш е да се отрежеш качествено. На връщане пробвах алармата и всичко беше наред, и аз проосто трябваше да наостря малко слуха си в следващите час-два. И така всичко отмина, а аз се съсредоточих върху бутилката с ракия.

За пореден път се убеждавам, че българите сме калени хора. Това е всеки ден Кой ще издържи друг на такъв тормоз Само ние

Даааа тази история я разказа на срещата . Много увлекателно пишеш иначе. Човек няма как да не ти прочете историята

За мен пък първия ден беше прекрасна възможност да се похваля с новото ми пунто