Либовну
Наблегналу ма й неска дъфнувение,
ино либовну ми й таквоз
и ши залитна у лиричну утклунение,
ма ндейти да гу прайти на въпрос.
Тя, Либуфта из оня ден пучука
срамливу някак си на пътната вратня,
утварям аз и гледам кату пукъл:
- Де одиш, викам, ма, жина!?
-Ам ко да ти рича, мари Калино,
ни ми устава времи къкту знаш...
Ма ади напраи ми път да мина!
На пътя ли сига ши ма устайш!?
- Мумент сига. То убуу, чи намина,
да та пукана вътре, ама де да знам...
Ши зяпа цялу селу: Бряяя, Калина
улибена кумай!!! Чи после срам...
И дремим тъй на портата със Нея
и са разправами за туй, за унуй
и аз кат някуй Хамлет блея и тъпея:
“Дъл да я пусна или не?! Ку са разчуй...”
Кандисах най-пудир, умекнах,
утторих портата и реках: Вляз!
Митафуричну й пустлах ина пътека
и са нахули начи Либуфта у нас.
Ду тука убуу, кротка ми са стори,
ма де да знам, чи тъй ша пулудей!?
Напрай ми дармадан у двора
и цяла нош либовни песни пей.
Пудир риве пък свита у кюшету,
пуписва стихуви (чи ми ги и чите)
сЕ за Душата на Пуета, за Сърцету...
Напрау ут пуезия да ти са утще.
-Я, чувай, викам, ко ши ти убада,
да земиш да са земиш у ръце,
чи кату грабна дрянуута туяга
шти са намести и душа и сърце!
И уж са кротна, ни ма притиснява,
пунявгиш пак либовни песни пей,
ма ни ми гази двора кату луда крава.
То мож да й са иска, ма ни смей.
от локалния
